Google+ Дневник на родолюбеца: 10 юни 1977 г. или защо съм антикомунист

четвъртък, юни 13, 2013

10 юни 1977 г. или защо съм антикомунист

Баща ми Иван Илиев Долев на младини през 40 -те години беше легионер и се издигна до длъжността Окръжен водач на Съюза на Българските Национални Легиони за Пловдив. За свой заместник той избра Георги Андонов (баща на бившия Пловдивски областен управител Андон Андонов 1997-2001. Когато по-късно баща ми отиде да учи в школата за запасни офицери в Банкя, Жоро Андонов го замести на поста окръжен водач). Като завършва школата е произведен в офицерски чин и с взвода си е командирован в освободителния корпус в Егейска Македония. Там частта му е пратена да защитава от евентуален морски десант на англичаните крайбрежието на полуостров Халкидики, между втория и третия полуострови. След деветосептемврийския преврат частта му е изтеглена в София.
В столицата се опитват да го убият комунистите. В София го спира милиционерски патрул с явната цел да го арестува. При проверката на документите, обаче го спасява едно разминаване в имената. В гимназията той е носел името Иван Илиев Иванов. По-късно обаче си сменя името, като взема старото фамилно име на рода - Долеви. Така след гимназиалната диплома, всичките му документи са на името на Иван Илиев Долев. Точно това несъответствие в имената го спасява от ареста. Патрула счита, че се е заблудил и го пуска. Ако бяха се опитали да го арестуват, баща ми като офицер нямаше да се даде. Въоръжен с пистолет е щял да убие и двамата и кой знае как щяха да се развият събитията. После заминава на фронта и комунистите го изпускат от полезрението си. Участва във втората фаза на Отечествената война и в боевете край Драва и стига до чин подпоручик - ротен командир. Получава и орден за храброст. (При последния му арест на 10 юни 1977г. от Държавна сигурност му го иззеха. След 1991г. той го потърси в архивите на ДС, но орденът беше изчезнал в колекцията на някое ченге.)

След войната като фронтовак е имал право да следва каквато специалност избере без да държи приемен изпит. Записва се в Юридическия факултет и взима всички изпити за първи курс с отлични оценки. В София обаче участва в създаването на антикомунистическата организация Легионерски център І-ви (защото по-късно има и Легионерски център ІІ-ри), чиято цел е да свали с военен преврат комунистите от власт. Организацията е разкрита през 1946 г. Баща ми тогава 24 годишен излежава 10 годишна присъда до 1955, като пребивава във всички затвори на територията на страната. От 1955 г. е на свобода и се връща в родния си град Пловдив.

Работи като леяр в завод "Балкан". През 1958г. отново е арестуван във връзка с отшумяващите унгарски събития от 1956г. Изпратен е без съд и присъда в концлагера Белене, където престоява точно една година - до 1959г. Между другото там се запознава с бъдещия вицепрезидент Тодор Кавалджиев (1997-2001). След като е освободен се връща в Пловдив и се венчава с майка ми Мария Енева Долева.

Тя също е имала трудна съдба. Дъщеря е на един от най-богатите хора в квартал Каршияка в Пловдив - Еньо Николов Чакъров. Той е имал около 200 декара земя зад сегашната гара Филипово в Пловдив, две къщи и магазини, които е давал под наем. Старите Каршиякалии помнят жълтата триетажна къща на ъгъла на "Карловска" и сегашния булевард "България" в чийто партер е била известната тогава аптека на бай Саркис. Дядо Еньо е бил общински съветник в градската управа от БРСДП -(ш.с.). Умира млад, малко след съпругата си и оставят три деца сирачета. Майка ми се омъжва за преуспяващия млад адвокат Минко Вълканов, чийто баща е известния пловдивски лекар - д-р Иван Вълканов. От този брак тя има две деца Иво и Майя. След 9.09.1944 г. Минко се включва в протестна подписка срещу ареста на д-р Кръстьо Пастухов от комунистите. (По една случайност баща ми е в съседна килия, когато комунистите убиват д-р Пастухов в Сливенския затвор. Някакво циганче криминален затворник го удушва по поръчка на управата. Баща ми беше казал името на убиеца, но така и не го запомних. След това комунистите убиват и циганчето за да не проговори.) За назидание комунистите лишават от адвокатски права всички юристи включили се в подписката срещу ареста на д-р Пастухов. Това е така нареченото "съкращение" на адвокатите от съответните адвокатски колегии. Така Минко Вълканов като "съкратен" адвокат остава без препитание и скоро след това се поболява от сърдечен порок. Умира през 1954г. и оставя майка ми сама с две деца. Междувременно комунистите й отнемат всички имоти, които е наследила от баща си и мъжа си вкл. вилата в с. Бойково, магазините и земята й. Останала без препитание тя става продавачка в един магазин на Главната, където се запознава и с баща ми. След сватбата им, се раждам като първото им и единствено дете на 5 юли 1962 г. в къщата в Капана на ул. "Йоаким Груев №: 15. През 1969 г. се преместихме да живеем в бащината къща на майка ми в "Каршияка", защото двете й деца от първия брак се ожениха и старата къша отесня. През 1977 г. къщата заедно с целия квартал я събориха и на тяхно място построиха един огромен блок за Строителни войски известен като блока с кръглите балкони или блока на Корекома. В началото в него щеше да вземе апартамент Дража Вълчева - тогава първи секретар на ОК на БКП, но впоследствие се отказа. Като собственици на съборената къща на дядо Еньо получихме апартамент в блока.
На 10 юни 1977 г. рано сутринта в новия ни току-що построен апартамент нахлуха десетина служители на Държавна сигурност с двама свидетели (така наречените поемни лица - обикновено ОФ или БКП активисти.) Арестуваха баща ми, а те извършиха обиск в жилището. Взеха някои негови писания и колкото и да е смешно екземпляр на чешкия вестник “Литерарние листи” от 1968 г. в който бяха публикувани прословутите “2 000 думи”. Тогава бях петнадесетгодишен хлапак, но ми направи впечатление, че ченгетата не знаеха какво точно търсят. Имаха надлежна прокурорска заповед за ареста и обиск, но видимо търсеха каквото и да е за да се захванат за нещо. Даже един от тях намери моята колекция от стари ордени, пагони и кокарди от царската армия, някои от които бяха от личната униформа на баща ми и зарадван извика началника. “Другарю полковник - вижте царски ордени - пазят се, съхраняват се.” Аз се изхилих по тинейджърски гадно и казах “Ордени, медали - безобидни неща! Не са пушки и пистолети.”

Намерилия ги злобно ме изгледа и отвърна с назидателен тон: “Безобидни за теб или за тези които са те учили така!” При получилата се конфузна ситуация полковникът, който явно имаше повече ум в главата си отсече с полуусмивка: “Остави ги на момчето да ги пази за по-добри времена”. Помислих си смътно, че тези “по-добри времена” неизбежно ще дойдат и тогава ще върна жеста на полковника. Даже мислех да му кажа нещо от сорта “Благодаря, ще Ви имам предвид, когато се наложи след време!” но не посмях.

Тъй като в апартамента нищо не се откри ченгетата решиха, че може би антидържавен инвентар ще открият в избата и в старата ни къща, намираща се на сто метра от блока от която не бяхме свършили пренасянето на багажа в новото си жилище. С двама от тях слязохме първо в избата на блока, която аз им отключих. Там попаднаха на едно детско телеграфно апаратче работещо с батерии. Казваше се “Зорка” - съветско производство и се продаваше за 4.50 лв. в магазините на “Млад техник”. Ако се свържеха две такива с три кабела на разстояние до 150 метра можеше да работи като истински телеграф. Единият рапон се заинтересува и попита какво е това. На акъла си казах, че разузнавач като него трябва да разбере от пръв поглед (поне такива компетентни ги показваха по телевизията), но все пак му обясних. Другият глупак попита дали може да предава до Гърция. Казах му, че не съм пробвал, но ако някой ми опъне жиците през Родопите дотам непременно ще опитам. Те загубиха интерес. Може би си представиха как шефовете им ги карат с макара с кабел на гърба да тичат като свързочници от Пловдив до Смолян за да направят следствен експеримент.

След това отидохме и до старата къща. По пътя единия нещастник ме попита дали не съм забелязал баща ми да прави нещо незаконно. Казах му, че не съм забелязал, но и че не знам законите. Те решиха, че разговорите с мен са безпредметни.
В старата ни къща нямаше почти нищо. Те обаче забелязаха капака за избата и се зарадваха. Попитаха дали има нещо вътре. Аз садистично им обясних, че там само баща ми е влизал и не знам. Това ги зарадва и единия вдигна капака, а другия се опита с красивия си костюм и вратовръзка да се спусне по прашасалата и покрита с паяжини стълба. Нямаше ток и той направя няколко неуверени крачки в тъмното. За мое най-голямо съжаление се усети и се върна разочарован. В избата от години имаше спукана водопроводна тръба и подът беше само кал и вода. Представях си как ченгето стъпва с лъскавите си обувки и ... (го поглъща блатото с бълбукане. Той крещи, другия го хваща за ръката да го изтегли и онзи го повлича. Двамата потъват задружно, над главите им се затваря тинята, а аз с чувство на добре свършена работа затварям капака на избата и потривам ръце. Това беше от един английски филм) ... изругава, за окаляната си обувка и се дръпна рязко нагоре. (това беше реалността). Върнахме се в апартамента, те направиха опис на иззетите вещи, майка ми се подписа и те си тръгнаха.
Тогава разбрах две неща. Първо, че властта те набеждава за виновен и те арестува, а след това търси какво си направил и с какво точно да го докаже. Второто, което разбрах бе, че в прословутата Държавна сигурност работят пълни леваци. Като им гледах нескопосаните въпроси и методи на търсене ги съжалих. При едно от свижданията с баща ми в ареста на следствената служба на ул. “Развигор” N: 1 в София той успя да каже на майка ми (нямаха ли телевизионни камери и записващи устройства в стаята за свиждания?) къде е скрил “опасните” си ръкописи. При обиска не ги бяха намерили. В направения от него дрешник в моята стая в един от шкафовете се вдигаше подовата дъска 50х50 см и под нея в 6 зелени пластмасови водопроводни тръби бяха навити листове хартия. При пръв поглед в недовършения дрешник личеше, че всички подови дъски се вдигат, тъй като дори не бяха заковани. Нещо повече - бяха с различен цвят и размери и не пасваха. Поне на филмите царската жандармерия и полиция първо търсеха под подовете. Както и да е, с майка ми изгорихме ръкописите в които баща ми пишеше за принципите на демократичното управление и охулваше комунистическия тоталитаризъм. Сега вече не можеха да докажат, че е враг на системата. Това обаче не им и трябваше. Те си го знаеха и не се стремяха да доказват. Тогава в България се наказваше, не защото правиш нещо против комунизма, а защото си си го помислил. (На запад върху този аспект на тоталитаризма беше обърнала внимание Хана Арендт, но гражданите на Западните страни не можеха да го осмислят.)
Няколко дена преди ареста баща ми беше разказал на майка ми един сън. “Звъни се на звънеца в новия апартамент. Той става, отива до входната врата и поглежда през шпионката. Вижда група хора с тъмни дрехи. Отваря вратата и един от тях с пистолет го прострелва в крака.” После се събужда. Майка ми казваше, че наистина описанието на групата от съня отговаря на групата ченгета, които на 10 юни дойдоха.
А защо всъщност беше ареста, сами предположихме. Когато купихме апартамента и се нанасяхме в него, между хола и трапезарията имаше една малка преградна стеничка около метър широка. Баща ми и майка ми решиха да я премахнат за да се получи просторно помещение от двете стаи. Когато една събота с леля ми и съпруга й - художника Атанас Пацев и други приятелски семейства с майка ми отидохме за уикенда на планина, баща ми остана и сам събори стената. Когато се върнахме беше пребледнял и разстроен. Показа ни две миниатюрни микрофончета с големина около 6 см в диаметър монтирани в най-долния ред тухли, замаскирани в специално издълбани гнезда с гипс и свързани с кабели отиващи към стената. Той ги беше изскубнал. Кабелчетата бяха останали в дупката в пода от съборената стена. Баща ми нареди отгоре паркет. Значи някой е искал да ни подслушва в жилището ни цял живот, и децата ни и внуците ни също. Разпитахме братовчедка ми Виолина. Те с мъжа й бяха купили горния над нас апартамент. Бяха дали една бутилка ракия подкуп на офицера (блока се строеше от Строителни войски) и той изпрати една събота войничета да съборят същата стена в техния апартамент малко преди приемателната комисия. Подразбрахме, че циганчетата - войници са събаряли стената до половината, след това офицера ги отпратил, защото дошли едни цивилни хора, които продължили. На другия ден стената я нямало. Следователно и в други апартаменти беше възможно да има микрофони, а защо не и във всички апартаменти. Освен хора като баща ми в блока щяха да живеят и партийни секретари, учители, офицери от Строителни войски. Не беше лошо държавата да знае какво говорят и мислят всички те.

Припомнихме си още един детайл. За да включат блока в телефонната мрежа, от пощата ни накараха сами да си изкопаем канала за полагане на кабела. Пощата е на 20 м от блока. Когато баща ми организира доброволци от съседите да копаят, той отива при отговорника за новото строителство в пощата за да уточни трасето на канала. Когато чува, за какво пита, колежката на отговорника се изпуска “Другарю началник, нали онзи ден блока го включихме?” Баща ми казва: “Как като не сме изкопали канала за кабела”. Началника казва на колежката си да мълчи, тя смрънква нещо от сорта “А, другия блок беше”, и излиза от стаята. Едва след като изкопа микрофончетата баща ми се сети за този разговор.
Развинтената ми фантазия веднага си представи как в целия блок, във всички апартаменти има микрофони, които по кабелчетата отиват до пощата, откъдето стигат до милицията (нашето Трето районно управление на МВР беше на 300 метра от пощата), където в специални стая стоят хора със слушалки на главата и подслушват периодично определени апартаменти и включват магнетофоните при нещо по-интересно. А дали нямаше микрофони и в спалните? А защо това да не беше принцип при строежа на всички нови блокове? Всеки апартамент, блок, жилищен комплекс екипиран, в милицията стаи с хиляди превключватели надлежно надписани - апартамент 71 етаж VII вх. “Б” блок 126 ж.к. “Тракия”. Щрак и слушаме дали другарят Иванов не казва на гостите или жена си новия виц против другаря Живков? Ако трябва и ще го запишем на лента и утре ще му го пуснем. Може би не сега, но след година - две или десет. Ако не на него, на сина му на внуците му. Да видим дали тогава ще отричат, че са “врагове на народа” пардон на партията и държавата или лично на другаря Живков. Хубава идея.
Бедни ми Джордж Оруел в “1984” г. си го предсказал с телеекраните в жилищата, но през 1977 г. БКП и държавата нямаха тези технически средства и поставяха само микрофончета, но не и камери в апартаментите. И през 1984 г. проверих, но още нямаха пари за камери. Май си избързал с книгата си, трябваше да я наречеш “2004”, но пък комунизма рухна през 1989 г. Жалко!
Една вечер в края на юни на вратата се позвъни и един добродушен служител на ДС каза доброжелателно на майка ми, че в София ни разрешават свиждане с баща ми. Следствието вече било приключило и трябва да се разберем за адвокат за процеса. “Така, че вземете детето и идете” - завърши той.

На мен това определено не ми хареса. Бях изгледал мого криминални и шпионски филми, но не можех и да пропусна среща с баща си. Затова когато тръгвахме за София заложих три капанчета. В хола и трапезарията можеше да се влезе от три врати и отделно от балкона, който беше свързан с друг балкон и оттам с кухнята. На горния ръб на вратата на трапезарията закрепих изгоряла електрическа крушка. Първо мислех да поставя еднокилограмово желязо, но се отказах. В крайна сметка защо да убивам? Грешката ми беше, че не маркирах крушката. Но другите две капанчета бяха успешни. Излизайки през входната врата зад нея поставих една картонена кутийка от лекарство на определено място върху мозайката, където имаше едно петно. Ако вратата се полуоткрехнеше и пъхнеш през нея само главата си, ще видиш кутийката, но не можеш да влезеш без вратата да я отмести. Разбира се на излизане можеш ди притвориш и да я поставиш пак там. Проблемът беше, че ако си ченге и влизаш, вратата ще я избута, а на излизане няма да знаеш къде точно да я поставиш. Освен това откъснах малко картонче, пробих дупка в центъра му и прокарах през дупката малко конче. Затваряйки входната врата, пъхнах картончето между нея и рамката на нивото на дръжката на бравата така, че да не се вижда при затворена врата като го придържах с кончето. След това изтеглих внимателно конеца и отвън нищо не личеше. Както и очаквах след два дена прекарани в София се върнахме и капанчетата бяха щракнали. Картончето беше поставено по-долу от дръжката на бравата стърчащо навън (не се бяха сетили за конец, а и нямаше как да улучат на каква височина на вратата да го поставят), а като полуоткрехнах вратата видях, че картонената кутийка не само не беше на петното на мозайката, а стоеше поне на 20 см от вратата. Явно вратата е била широко отворена.

За съжаление крушката стоеше жива и здрава над вратата на трапезарията. Като отворих вратата тя падна, но не се счупи. Явно или е била много здрава или са я подменили с нова, а аз не можах да позная моята ли и или друга. Не намерих и стъкълца от счупена крушка по пода. Тук се бях провалил. Чудех се за какво са влизали ченгетата тайно. Нали винаги можеха да си вземат заповед за обиск и пак да дойдат. Помислих, че са подхвърлили нещо, я позиви, я оръжие и ще дойдат на официален обиск на другия ден за да го “намерят”. Обърнахме наопаки целия апартамент с майка ми за да открием какво са ни подготвили, но нямаше нищо подозрително. При това търсехме по- професионално от ДС леваците. Накрая се сетихме да вдигнем паркета от мястото, където баща ми беше съборил стената между хола и трапезарията. И там нямаше нищо, но за мое най - голямо съжаление кабелчетата от микрофоните стърчащи 30 см от стената бяха акуратно отрязани. Разрових още малко паркет, дори подкопах стената за да открия дупката в която са влизали и направлението където отиват, но не открих нищо. Това провали плана ми, който бях измислил след свиждането в София. Да монтирам на двата кабела щепсел и да го включа в най-близкия контакт. Надявах се да им изгърми цялата подслушвателна инсталация, защото тя явно работеше с 3-9 волта прав ток, и нямаше да издържи на 220 V. Тук ме бяха изпреварили. Нещо по-лошо вече нямах доказателства, че изобщо в апартамента ни е имало подслушвателна уредба.

После проверих всички стаи в апартамента с микрофона на включен на запис касетофон като го движех покрай стените. Ако в тях имаше други включени микрофони би трябвало да се получи микрофония - и касетофона да отговори със специфичен писък. Но, или нямаше други микрофони, или просто не работеха. Копнах тук там стените, но безуспешно.
В крайна сметка откриването на микрофончетата докара на баща ми третото пребиваване в затвора от 1977 до 1980 г. Осъдиха го заедно с Васил Златаров, Стефан Вълков и Георги Гавазов, като ги обвиниха, че създали група за противодържавна агитация и пропаганда по чл. 108 и 109 от бившия Наказателен кодекс. Баща ми го включиха в групата главно заради това, че им разби подслушвателното устройство.