Google+ Дневник на родолюбеца: Реквием за Иван Костов

събота, май 25, 2013

Реквием за Иван Костов

“Сигурен съм, че макар да считате, че е несправедливо, съм превърнат в гръмоотвод на злобата и ненавистта в българското общество и политика. Че съм станал последното оправдание на негодниците, некадърниците и просто на тези, които не искат да носят отговорност за каквото и да е било. Сигурен съм, че няма да се превърнете в най-голямото разочарование на живота ми като си оставите каруцата в калта”, обръща се Командира към последователите си."


Така Иван Костов се раздели с политиката след загубата на парламентарните избори на 12 май 2013 г. Най-после! Отдавна очаквано, но когато го направи вече никой не се интересуваше от това.
Нямаше да се занимавам с този политически труп, ако не беше наглата му фраза: "Сигурен съм, че макар да считате, че е несправедливо, съм превърнат в гръмоотвод на злобата и ненавистта в българското общество и политика. Че съм станал последното оправдание на негодниците, некадърниците и просто на тези, които не искат да носят отговорност за каквото и да е било." Ако второто изречение е към съпартийците му, които правилно са поставили въпроса, че лидерството на Иван Костов ги дърпа като чугунена тежест към дъното, то те са явно умни хора, макар, че това са си техни вътрешнопартийни работи. Друг е въпросът, кой нормален, интелигентен и честен, дясно мислещ антикомунист е бил в костовисткото СДС и после в ДСБ. Защото там такива нямаше. Там имаше Мартин Заимовци и Прошко Прошковци.  Асен Аговци и Добрин Митевци,  Христо Бисеровци и Евгений Бакърджиевци, Йордан Цоневци и Иван Чомаковци и хиляди подобни на тях. По време на управлението на Костов той толерираше и издигаше такива като Лиляна Павлова и много други подобни "десни". Но за сметка на това не направи нито един антикомунистически акт. Бившият президент Петър Стоянов наскоро каза нещо вярно за Костов. Но твърде, късно, твърде половинчато и вече безмислено. Да го беше казал, като беше президент. И не само да го беше казал, да беше взел в свои ръце управлението, и да беше изритал Костов, като го е знаел какъв е, и го е виждал какво прави. А че Иван Костов е най-мразеният политик в България след Ахмед Доган и преди Бойко Борисов е безспорен факт. 
Задавал съм на стотици хора въпросът, защо го мразят. Отговорите бяха главно два: "Окраде България!" и второто "Разсипа дясното". Задавал съм и на себе си същия въпрос - защо го мразя? По-скоро го презирам. Някои твърдят, че мразиш онзи от когото се страхуваш. Не е вярно. Омразата е лошо чувство, но тя в повечето случаи е производна от гнева, а не от страха. Особено от справедливият гняв. Никога не съм се страхувал от този демон, дори като беше министър-председател и цялата власт беше в ръцете му. 
В разгара на "зрелия костовизъм" бях на една среща на районните кметове от СДС от София, Варна и Пловдив в Министерския съвет с премиера Костов и вицепремиера Бакърджиев. Поводът беше едно протестно писмо, което бяхме написали трима от районните кметове в Пловдив до Иван Костов срещу Спас Гърневски - тогава кмет на Общината. Иван Костов веднага събра всички районни кметове да "затяга гайките". Два часа стоях в залата на Министерския съвет и слушах удивителни работи от устата на "антикомунист № 1" и заместника му Бакърджиев. Но това заслужава отделно писание. Върнах се като болен в Пловдив.  Приятелите във ВМРО не можеха да ме познаят. Аз им казах само, че съм ужасен от това, което ни готви режимът на Иван Костов.  България бавно си отива при такова диктаторско управление, каквото вече беше почти направено и ако Костов повтори мандата си и доизгради необолшевишкия си режим, народът ни ще загине. Тогава се затворих в няколко поредни съботни и неделни дни в кметския си кабинет и написах "Трактат за българското управление" в което разобличих режима на Костов и го качих в интернет през август 1998 г. А тогава бях кмет на район "Южен" в Пловдив избран от ВМРО в коалицията със СДС. Започнах  битката с костовисткия "путинизъм", не само с перото, но и с меча. Оглавих "анти-костов" вълната. Поведох дясната националистическа и антикомунистическа организация ВМРО в Пловдив, чийто председател на регионалния комитет бях, в неравностойна битка през 1999 г. на местните избори. Въпреки, че върху нас се стовари цялата мощ на държавата ние пробихме двупартийния модел СДС - БСП в Пловдив и вкарахме шест съветника в Общинския съвет. Станахме третата политическа сила в града.  През 2003 г. ВМРО вече без мен (защото се преместих в София) отново вкара съветници и Славчо Атанасов стана кмет на район Тракия. А през 2007 г. той спечели кметската надпревара и беше избран с 56% на първи тур за кмет на града. Тоест ВМРО нанесе първият удар по костовисткия режим след което Царят с НДСВ през 2001 г. го довърши със замах. Така че, никога не ме е било страх от този зъл корумпиран диктатор. 
От 2001 г. се случи така, че се преместих да живея в Драгалевци. За щастие на два километра по-нагоре и по-нависоко от Иван Костов в посока към Бояна. Десет години живях там и нито един път не го видях в квартала, нито в Църквата, нито в Драгалевския манастир, нито в магазините, нито в заведенията. Не видях един човек там, който да го обича и уважава. Да, признаваха, че оправил училището и отчасти пътя през мандата си на премиер, но само това. Един единствен път жена ми го беше видяла спрял с депутатската си служебна кола до един магазин за дървени изделия на долното площадче на квартала. Според нея, защото бил приятел със собственика. Веднага хукнах натам за да го видя в очите този "антикомунист", но той вече се беше прибрал в дома си. Ако го бях заварил, щях да си поприказвам с него. И ако не ми отговореше на някои въпроси щях да му забия един в черната физиономия право в устата с виолетовите му венци. Въпреки охраната му. Имам опит с такива като него в казармата. Бях младши сержант в "же-пе войски" и командвах точно същите такива тъмни субекти с черна кожа и виолетови  венци. Но никой от моите войници не стана премиер. Работят си в "чистотата" или лежат по затворите за кокошкарски кражби и до ден днешен. 
С една дума Костов живееше като затворник в къщата си в собствения си квартал. Даже от време на време го съжалявах. 
  
(следва откъс от книгата "Силите на светлината срещу слугите на сатаната")
  

"Третият път"

През 2005 г при извънредните кметски избори бях заместник-председател на Секционна Избирателна Комисия в 36-то училище "Максим Горки" в София. Председател беше един много културен и ерудиран доктор от Военна медицинска академия  от "Атака". Оказа, се че и той бил в политиката, даже един мандат е бил депутат от друга партия.  Беше посещавал Индия и дори ходил при Сатия Сай Баба. Даже той му материализирал от въздуха един зрял банан. Обикновено той материализираше часовници "Ролекс" и ги подаряваше на гостите си, но в случая беше направил по-трудното - реален плод. Доктора го опитал, истински бил, дори си взел обелките за спомен. Опитал се да анализира чудото, но нямаше логично обяснение. 
Разговорихме се за национализма и дясното. Стана дума разбира се и за Иван Костов. Питах го вярно ли е, че е бил болен от левкемия и е щял да умре както пишеха във вестниците през 1998-99 г. И че точно във ВМА са го излекували. Той ми отговори: "Това не се лекува. Да, беше си отишъл. На смъртно легло и положението му беше неспасяемо. Медицината не може да помогне в неговия случай."
- Добре, а как тогава оцеля и продължи да убива българския народ в услуга на комунистите?
- Имаше една много известна и успешна екстрасенска и  лечителка. Отиде при нея. Тя го спаси. Той й даде 15 000 долара за благодарност.

- Вие познавате ли я?
- Да, аз редовно пращах при нея неизлечимо болни, на които медицината не може да помогне. Някои от тях тя връщаше от оня свят. Даровита жена. Но тогава и се скарах. Казах й, че е спасила един демон, който съсипа българския народ и тя носи вината за това споделена с него. (за първи път чух това определение за Иван Костов от този лекар и старателно го запомних.) Че е променила съдбата на България към лошо. Че е предизвикала гнева на висшите сили.
- А тя?
- Тя не разбираше какво е направила. Беше аполитична. Но после знаеш ли какво стана? Дъщеря й загина при особено трагични обстоятелства. И тя не можа да я спаси.
- От какво загина?
- От левкемия. Върна й се злото, което причини на българския народ. Поврага й 15-те хиляди долара. Струват ли колкото живота на дъщеря й? Направеното зло се връща като бумеранг към създателя му.
Замислих се. (Баща ми ми беше разказвал една подобна случка. В началото на демокрацията през 90-те години политически активисти от СДС и от БСП главно пенсионери се събираха в градската градина на пейките около фонтана на Арнолдо Цоки (който впрочем плаче за  реставрация) и водеха люти политически спорове. И един ден баща ми там присъства на следния дебат. Един свещеник  се хвалел на седесарите, че навремето спасил живота на някакъв комуняга, като го укрил в олтара на църквата. Жандармеристите не влезли там, защото не предполагали такава скверност и си отишли. Баща ми му казал "Браво, осквернил си "Светая  светих" с присъствието на един безбожник и богохулник!"  Свещеникът спорел, че трябва да се помага на всяка заблудена овца от стадото. Друг един от слушателите се заинтересувал от селото в което става това и от името на спасения. Отецът му ги казал и другият задал уточняващ въпрос за биографията на комуниста. Като се убедил, че става дума за едно и също лице му казал: "Отче ти си спасил един убиец. Жандармерията го е търсила за убийство на полицай. А след 9-ти септември, тоя същия мръсник, само в моето село уби 73-ма души, включително и жени и деца. И околните села пропищяха от него. Така, че иди и се покай". Баща ми разказваше, че свещеникът се изчервил, веднага си тръгнал и повече не се явил на тези политически сбирки.)
- Добре, тя го е спасила и Бог я е наказал. А какво би станало, ако някой убиеше Иван Костов през 1998 г. примерно?
- Ти нали си православен? попита ме докторът - Не можем да вършим убийства. Кои сме ние да вземаме живот - даден от Създателя? Ами, че това нарушава Божествения план за човека и света.
- А връщането към живот на демон, съсипал страната си, не го ли нарушава?
Докторът помълча и започна да обяснява. А аз се върнах назад със седем години в 1998 - ма: "Пред вратата на залата в НДК имаше един костюмар с вид на типична горила. Толкова беше зализан и безличен в тъпия си сив костюм, че сякаш крещеше "Аз съм ченге!". Помислих, че ще претърсва влизащите. Не видях обаче рамков металотърсач монтиран на вратата. Всъщност залата беше наета, но може ли да се събира управленския елит на СДС и държавата в неохраняема зала на НДК? Забавих стъпки и се чудех дали горилата няма преносим металотърсач. (Такъв бях видял за пръв път на конгреса на ВМРО в Петрич през миналата 1997-ма година. С него ни проверяваха при влизане на вратата на читалището. Повечето делегати тогава оставихме пистолетите си в хотела, което никак не беше умно, но за щастие нямаше сакатлъци.) Може би горилата имаше такъв и щеше да проверява влизащите в залата. Преди мене влезе Евгени Бакърджиев. Не видях да го претърсват или проверяват с металотърсач, но все пак това беше вицепремиерът и членът на НИС на СДС. След него влязоха още двама непознати за мен. Охраната или някакви малоумници - активисти на синята партия? Изглеждаха толкова тъпи, че можеше да бъдат и едното и другото. Рискувах и прекрачих след тях. В най-лошия случай щеше да има следния диалог: 
- Имате ли оръжие?
- Естествено!
- Оставете го на пропуска!- Добре!" - и щях да го оставя. Можех да свърша работата и на излизане. Нали щяха да ми върнат „ютията”. Ще си я взема, след това ще седна на барчето в предверието на залата и ще го чакам да излезе.  След това ще тръгна уж за автограф. И като го доближа...

Стигнах до вратата. Попитах горилата небрежно: "Това ли е зала № 48?" - и извадих поканата.  
"Няма нужда - заповядайте"- каза зализаният. Не ми поиска нито паспорта, нито оръжието, нито поканата. Сигурно отвътре има други, които ще го свършат. 
Прекрачих смело и се озовах в просторна, но тъмна зала. Отвътре нямаше нито охрана, нито металотърсачи. Учудих се. 
Залата приличаше на правилен трапец. На наклонените му страни  бяха прозорците - доста големи витрини гледащи в посока към Софийският университет. Между тях беше малката основна стена с някакво тъпо пано. Пред нея беше разположена дълга маса покрита със син плат зад която вече заемаха места Христо Бисеров, Евгени Бакърджиев, Екатерина Михайлова. В десния й край беше катедрата с микрофона. Микрофони имаше и пред Евгени Бакърджиев и до него пред празния стол на който вероятно щеше да седне „командира”. Костов не беше влязъл, одеве го бях видял да говори с областния управител на Пловдив Андон Андонов в предверието. Към голямата основа на трапеца бяха разположени осем редици столове, групирани в три блока по двадесетина стола на ред. Значи общо имаше около 500 места. В залата вече влизаха тълпи от депутати, кметове, областни управители и министри - целият син елит. Учудих се като видях бившия кмет на Кричим, който не беше от СДС. Зад него крачеше депутата Методи Андреев. Той ме видя и дойде да се ръкува с мен. "Как си кмете? Да знаеш, че ние перущенлии сме по-големи войводи от вас „Вемероистите”! Впрочем какво правиш тук като не си от нашите?"
Като се позамислих той беше прав. Отговорих му нахално: "Покани ме Иван Костов, ако искаш иди го питай защо!" В това време въпросният вече си сядаше на централното място на масата. Отляво му беше Бакърджиев, отдясно Христо Бисеров. Значи това са заместник-командирите. Поне засега.
Методи се засмя нервно и тръгна да си сяда на мястото. Явно те си имаха някакви постоянни места. Огледах се дали не съм заел нечие чуждо място. Колкото и да се озъртах не видях никой от колегите районни кметове от Пловдив - нито Хаджипетров на „Централен”, нито Коста Костов на "Север", нито Панов на „Тракия”, нито моя бивш приятел д-р Генчев на „Западен”. Или бяха закъснели, или нямаше да дойдат или просто не ги виждах в трапаната. За сметка на това четири реда пред мен на първия ред на моя блок седнаха Спас Гърневски и Андон Андонов. Гърневски беше надянал слагаческата си усмивка и гледаше предано към Костов. Оня нямаше как да не го види - кметът на Пловдив явно нарочно беше седнал на първия ред на централния блок. И аз бях тук, но чак на петия изцяло празен ред и седях в левия край. Моите мотиви естествено бяха други...."
Докторът като че ли четеше мислите ми. 
- Не може да се извършва убийство!
- Докторе, знам отлично шестата Божия  заповед, но когато Родината ти загива, може би трябва да се направят някои жертви... Включително нарушение на Божиите заповеди...
- А защо не приемеш, че това е едно изпитание...
- Отлично го знам и съм го издържал. Иван Костов е жив и здрав до ден днешен... А, можеше да не е... Не мога да кажа същото за България.... Впрочем и аз да ти разкажа нещо за Иван Костов. Нарочно говорех малко по-високо. Стаята беше празна, нямаше нито един избирател във времето между  14.00 и 16.00 часа. Исках думите ми да ги чуят представителката на  ДСБ в СИК и разбира се - двете комунистки - едната беше леля на Иво Инджев. И следващата година на президентските избори попаднахме с нея в същата секция, но тогава умният доктор вече го нямаше, а аз бях станал председател на секцията. Тъкмо бяха уволнили Иво Инджев от ченгеджийската телевизия БТВ  (впрочем, продадена от лицето Иван Костов на долнопробния постови от УБО Красимир Гергов под фасадата на поредната телевизия на Рупърт Мърдок) и си говорехме с нея. Но за това по-нататък. Да се върнем на 2005 г. 
Докторът се заинтересува. Започнах да разказвам и забелязах, че всички в секцията наостриха уши.
 - Та, стана по време на местните избори през 1999 г.  Това беше вече времето на зрелия костовизъм. - Комунистките се усмихнаха доволно. Десебарката помръкна. Продължих садистично:
- То след всеки разцвет идва и загниването и смъртта. Така беше и с развитото социалистическо общество (РСО) Учих го в университета. Имам шестици на всички идеологически дисциплини. Тоест съм добре "идеологически подкован". Комунистките, възрастни - приятни и възпитани женици, се чудеха как да реагират.
- След него дойде катастрофата и дворцовия преврат на БКП срещу Тодор Живков на 9-ти ноември 1989 г." Комунистките  посърнаха. Десебарката - една достолепна дама реститутка се обнадежди. Едната комунистка възрази: "Промяната беше на 10-ти ноември!"
Това и чаках, усмихнах се - Да Ви обясня нещо скъпи госпожи.- натъртих на "госпожи". Аз съм историк и знам какво става под повърхността и зад кулисите.  - "Превратът", натъртих на думата - беше на 9-ти ноември, но го обявиха официално на 10-ти за да не се помрачава "светлата дата" 9-ти септември. Заради девятката, но това е една дълга нумерологична тема. Най-кървавата в нашата история дата впрочем.
Забавно ми беше да им гледам израженията на лицата. Как комунисти и десебари, че и седесарката изопваха лица при всеки обрат на мисълта ми. А аз бях едва в началото на садистичния си разказ. Режех ги бавно и мъчително на малки парченца. И не им оставях никакво поле за маневриране. Само докторът се усмихваше доволен.
- Та на местните избори през 1999 г., ВМРО излезе самостоятелно против шайките на СДС и БСП едновременно. Аз водех кампанията в Пловдив, но зад мен бяха цялата организация на ВМРО, националистическите партии БНРП и БНДП, други малки десни партии и левите "Защита" и още някои други - общо 14 организации - всички срещу диктатурата на Иван Костов. И както във всяка предизборна кампания търсехме истината за враговете, за да им я плиснем в лицето и отвратим от тях избирателите им. Сега на това му казват "компромат", но аз като историк им казвам "факти"...
- В случая имахме предимството във ВМРО да има цяла секция от шестдесетина бивши военни и полицаи, уволнени и съкратени в процеса на "реформите". А с нас беше и "Защита". Та бях в едно барче с част от предизборния щаб на "защитниците". Да съгласуваме действия. След като свърши деловата част, минахме на общи теми. Използвах момента и им казах:
- Господа офицери един важен въпрос. Повечето от Вас са летци. Кой може да ми каже нещо за Вашия колега Иван Костов?
Забелязах погледи пълни с недоумение. Продължих: - Никой от Вас ли не чете вестник "Капитал"? - Поясних им - Знаете ли, че премиерът, другарят Иван Костов е бил в школата за селскостопански авиатори в Кременчуг  -  Украйна в братския СССР?
- О, така ли неговата мама - изригна един бивш пилот - полковник от запаса.- Ние военните пилоти си давахме живота за армията и Родината и умирахме по на 40 години при катастрофи и разни аварии... А той, връзкарчето с партийни протекции в школата за селскостопански авиатори... - Изумлението му беше истинско. В Пловдив живеех до един военен квартал. Имаше няколко блока с офицери, един от тях само с авиатори. Там действително имаше  непрекъснато некролози на капитани, майори, полковници и дори генерали от авиацията по на 30 - 40 години. Бързо получаваха чинове и бързо ги погребваха. С "передовая"-та съветска авиационна техника. Наистина "летящи ковчези" имаше в тогавашната армия.   
- И какво г-н полковник - подтикнах го да разкаже.
- Знаеш ли, всички партикоси се бореха за селскостопанската авиация. Първо не си под пагон, второ си с безопасен самолет и  да аварира във въздуха, може да кацне лесно с планиране, трето - заплатата същата, че и по-висока и ред други предимства. А ние не си знаехме времето и семействата.  И ни скъсваха от учения и полети, а докато завършим пилотското - ставахме луди. А връзкарите се бутаха в Кременчуг. Само, че знаеш ли какво, там за да те приемат, се изискваше препоръка от Окръжния комитет на партията.
- Е  да, как няма да получи такава Иван Костов, нали майка му е била дъщеря на АБПФК - "ятак" на пиринския "партизански" отряд.  За да ги подразня, продължих с разясненията. 
- И, господа офицери, знаете моите десни убеждения - това "партизаните" и "ятаците" - признайте си, бяха съветски агенти и шпиони, вдигнали оръжие против Отечеството си. И, не разбирам какво имате против другаря - премиер Костов, че той е Ваш човек и работи за Вас комунягите... - пренавих пружината. Офицерите, макар и до един бивши комунисти, бяха честни и свястни хора. Изхвърлени от армията и полицията след "реформите", си бяха останали патриоти, макар и с ляв и просъветски уклон. Но любовта им към България ги доведе в "Защита" и после естествено в съюз с ВМРО. Това не пречеше да се шегуваме и да си правим груби политически закачки. Както и този път. Повечето от тях разбираха, че се шегувам и ги дразня нарочно, някои усещаха инстинктивно и истинността на думите ми, а други  скрито се дразнеха вътрешно. Но не го показваха. Един бивш полицай обаче вметна: 
- Абе, той май не е бил точно авиатор в Кременчуг. Едни години му се губят в Киев ли, в Москва ли.  А там имаше едни други по-специални школи.
Това ми и трябваше. И аз го знаех от едно друго място. Натиснах грубо с лоста.
- Какви точно школи г-н майор от ІІ-ро главно? Стрелях напосоки, но улучих. 
- Не бях от ІІ - ро главно, а от ІІІ -то, а то не беше главно. Беше си управление.
Показах се вещ по въпроса. - Имаш предвид военното контраразузнаване - ВКР, нали господин майор? А то верно си беше ІІІ-то управление на ДС? Както и ГлПУНА (Главно Политическо Управление на Народната Армия) - политотдела в който бяха ЗКПЧ-тата на армията се оказа отдел на ЦК на БКП? Нали!
- Браво бе момче, ти много знаеш!
- Нали съм историк. И ние десните поназнайваме това-онова за Вас комунистите. И в София като студент бях приятел с един колега, чийто баща беше генерал и работеше в отдел "Социална и национална сигурност" на ЦК на БКП.  Не шефа на отдела - генерал Велко Палин, друг беше, но няма значение, все едно няма да Ви го кажа. Така, че дай да си говорим като "комунист на комунист"...
- Знаехме си, че си наше момче - върна ми го тъпкано един капитан, който беше ЗКПЧ (заместник командир по политическата част) преди да го уволнят през 1990 г. Беше отказал да напусне БКП, тоест да се деполитизира. - Затова сме заедно в битката срещу Иван Костов. 
Аз не му останах длъжен. -  Не г-н капитан, заедно сме в битката срещу Вашия човек - подставения комунист Иван Костов, не за друго, а защото обичаме България. По-своему, но я обичаме. Аз като десен, Вие като леви, но Родината ни обединява. Дочух одобрителни възгласи.