Google+ Дневник на родолюбеца: Пътят към ада е постлан с добри намерения.

вторник, април 02, 2013

Пътят към ада е постлан с добри намерения.



Влязох в залата на семинара. Масите бяха подредени в дълъг правоъгълник, като рамка на картина, а в свободната централна част имаше поставени саксии с цветя. Тъмничко беше, вероятно щеше да има мултимедиен прожектор, но пък не виждах никакъв екран на стените. Около масите бяха насядали партньорите на фондация „Ханс Зайдел” – експерти от разни фирми и нестопански сдружения, които работехме по нейни проекти. Не се познавахме едни – други, но щом бяхме тук много добре знаехме, какви сме и за какво и кого работим.

Аз тогава бях в една фирма – дъщерна на немска фирма, която пък беше много близка на фондацията. Правехме едно луксозно и безплатно списание, което се разпространяваше на английски във всички институции на Европейския съюз и правителствата на държавите от обединена Европа, а българският му вариант във всички български държавни и общински институции, библиотеки и читалища, както и други културни и обществени институции. Редакцията ни беше в един доста отдалечен офис от централата на фирмата, разположена в един просторен апартамент на една тиха уличка до един прекрасен парк в широкия център. Аз бях в централния офис и често ми се налагаше да пътувам до другия офис на редакторите, защото трябваше между другото да им поддържам и компютрите. Нямаше отделен човек за информационно обслужване и аз по-скоро като хоби го правех. Не, че не бях заринат със сериозна работа. Списанието си беше хубаво, пълноцветно, богато илюстровано и се списваше смислено. Авторите бяха видни хора. Даже един път и на мен ми публикуваха статия по административните проблеми на българските общини. Но без хонорар, бях вътрешен. Списанието разглеждаше широк спектър от проблемите на България за присъединяването й към Европейския съюз. Тъкмо беше взела властта омразната на всички ни тройна коалиция. За мен омразни бяха ДПС и БСП, НДСВ си ги харесвах, че по тяхно време България процъфтяваше, а и съм си монархист. Няма да забравя – на един 5 юли 2003 г. минавах през подлеза между президентството и министерския съвет и се връщах на работа след обедната почивка. Долу видях Царя Симеон ІІ, тогава премиер. С двама от охраната на НСО отиваше вероятно на среща в президентството при Първанов. Спрях се и се обърнах. Поколебах се дали да не му кажа: „Ваше Величество, позволете да Ви поздравя и пожелая успех в тежкото начинание!” и да му стисна ръката. През 1996 г. вече се бях ръкувал с него. Тогава той посети Пловдив и кметът Спас Гърневски, като един тогавашен „отявлен монархист”, ни събра нас шестимата районни кметове със съпругите ни официално да посрещнем Негово Величество на терасата пред хотел „Тримонциум”. На огрения от жаркото слънце площад имаше над 50 000 души, възрастни хора припадаха, но множеството стоически търпеше  убийствените слънчеви лъчи за да види своя любим Цар. Гърневски изнесе едно наистина прекрасно слово в чест на НВ и го покани да остане в България като официален гост на Община Пловдив в нейната резиденция в Стария град и да изчака времето да „се върне на своя трон”. Тогава завидях на кмета, знаех че дори аз като монархист едва ли щях да произнеса по-хубаво слово от неговото. Жалко, че не го записах. Царят и съпругата му Царица Маргарита минаха и се ръкуваха с всички нас – кметовете, общинските съветници и други официални лица от Общината. Забелязах, че той беше силно развълнуван и впечатлен от такова топло официално посрещане. Тъй като на власт беше правителството на Жан Виденов нямаше представители на държавата.  

Вечерта имаше коктейл тип шведска маса в „Тримонциум”. Домъкна се целият пловдивски управленски, стопански и културен „елит”. Отново липсваха държавните представители, но иначе залата беше пълна. Царят и царицата бяха в ъгъла на залата и приемаха поздравления. С жена ми станахме свидетели на една грозна сцена. „Елитните” гости така се втурнаха към една от шведските маси, така започнаха да грабят ястия, че някой в суматохата настъпи дългата до пода покривка, явно залитна и я свлече до половината й на земята, заедно с всички чинии и стана огромна свинщина. Грабещите безплатните ястия „елитни пловдивчани” се омазаха и оляха целите. Съчувствено проследих с поглед реакцията на Царя. Той беше видимо смутен от картинката на „неговия любим народ”. Аз си спомних главата „Бай Ганьо в двореца” писана от Алеко. Всичко си беше същото сто години по-късно. С жена ми се спогледахме и напуснахме тази кочина омерзени. Оставихме „интелектуалците”, „бизнесмените” и „управленците” да се въргалят в собствената си духовна свинщина.  Жалко че царската двойка по протоколни причини не можеше да напусне и остана да види докрая нивото на своя народ.  Това беше през 1996 г. Имаше продължение. Благодарение на това посрещане Спас Гърневски и съпругата му станаха близки на царското семейство. Но през 2001 г., след шести април Царят създаде НДСВ и се яви на изборите. Гърневски си остана с Костов и СДС и в предизборният вестник на седесарите написа изключително гнусна статия за Царя. Как той не „откликнал” на „вопъла на своя страдащ народ”, държал се ледено-студено и се прибрал невъзмутимо в Мадрид. И други такива простотии, които ме беше срам да чета, като лично бях слушал възхвалното му слово му при посрещането на Царя. Освен материалната имало и интелектуална свинщина.

Та докато се колебаех дали да поздравя Царя-премиер, тези спомени нахлуха в главата ми  и докато се начудя той отмина. Като дойдох в офиса колегите ми бяха купили подарък, че същия ден имах рожден ден и ги черпих. Питаха ме дали ми харесва. Махнах пренебрежително с ръка. Вече бях получил подаръка си – видях частично реализирана мечтата си от 1996 г. . Царят в България и на власт. Е , не като Цар, а като премиер, но да не бъдем максималисти.

Но сега през 2005 приказката беше към своя край, той беше загубил властта си от лошите и натикан в идиотската тройна коалиция с БСП и ДПС. И ето на хоризонта се появи новата надежда бодигардът на Царя – генерал Бойко Борисов. С любезното съдействие на фондация „Ханс Зайдел”. За чийто проект работеха десетки фирми и стотици хора.
Та издавахме списание за чудо и приказ. Ясно е кой плащаше. И разбира във всеки брой преминаваше „тънката червена нишка”, както казваха комунистите навремето.  Да, годината беше 2005, Бойко Борисов вече беше избран за кмет на София. Когато с трима колеги и шефа ходихме в Столичната община да му занесем сигналните броеве от първата книжка, шефът влезе  в кабинета му, а ние останахме в приемната на секретарката. От другата страна се виждаше вратата на заместник-кметския кабинет на Цветан Цветанов. Нямаше го, както винаги беше на обиколки в страната. Той така си изкара в Общината, не ходеше изобщо на работа. Въпреки това от заплатите и „от хонорарите” си купи осем апартамента. Но тогава пред вратата му ние не знаехме това. Нито, че е толкова близък със строителя, който е в обща фирма със сина на Рамадан Аталай. И продали на Цецко апартамент на „приятелска цена”. А пък Рамадан Аталай си има фотоволтаичен парк, за който хората разбраха едва тази година. Шефът излезе доволен от кметския кабинет и тръгнахме. Отидохме в офиса при редакторките. Отворихме първия брой. На първата страница сияеше прекрасна снимка на софийския кмет и имаше негово послание. Нещо в смисъл, че мястото на България е в Европа. Прочетох го и се учудих: „Брей, интелигентно написано, личи си опитната редакторска ръка?”. Главната редакторка ми отговори: „Бъркаш, не сме го писали ние. Пратих колегата до кмета да го вземе и той е видял как Бойко лично сам и без ничия помощ го е написал собственоръчно.” Бях впечатлен. Правилно бях гласувал за кмета.

А, иначе списанието чертаеше пътя на новопроектираната формация, която щеше да управлява България, да я извади от кризата и я направи част от Европа, когато свали тройната коалиция от власт.

Докато се бях отплеснал в спомени, в семинарната зала влезе хер Волфганг Глезкер – представителят на фондацията „Ханс Зайдел” за България. Достолепен възрастен немец, с чисто арийски вид, несъмнено интелигентен и както по-късно разбрах доброжелателен към България. За мен той беше новата ни надежда. Представителят на по-големия немски брат, който ще помогне на стария си съюзник България. Все пак две войни бяхме заедно в окопите и страдахме заради тях. Време беше, да ни измъкнат от калта. Винаги съм харесвал Германия и немското.

(Особено германките. Брат ми навремето имаше една красива приятелка Хелга – руса и синеока арийка и за малко да се ожени за нея. Но тя нямаше късмет, разделиха се. Иначе брат ми щеше да живее в Германия. Е, сега той живее във Франция. Тогава бях малък и забелязах хубавата Хелга, от която не откъсвах поглед въпреки че бях на шест години, да слага захар на салатата от марули. Гледах я учудено, но тя го разбра другояче и поднесе лъжица със сладката салата към устата ми. Намръщих се и отказах такъв бълвоч. Тя се засмя деликатно и не настоя. Оттогава харесвах германките и мислех като порасна да си намеря за жена такава. Само нямаше да й давам да ми слага захар на салатата.)

Та любовта ми към немското, естествено се прехвърли в надежда към дясната консервативна християнска фондация на крупния баварски индустриален капитал – „Ханс Зайдел”, която не пестеше германските пари за да възроди дясното в Родината ми.

Залата притихна и всички напрегнато зачакаха встъплението на  хер Глезкер. Той откри с кратко слово, а преводачката беше брилянтна. Започна политическата дискусия. Този път той направи едно дълго изказване, поради изчакването за превода то стана два пъти по-дълго. Говори пространно, как България е спряла развитието си и е затънала. Как е низвергнала Царя си приеман навсякъде в Европа като законен държавен глава. Как държавата ни се разпада от корупция и престъпност. Как търпим вредни етнически партии като ДПС и посткомунистически като БСП. Охули тройната коалиция. От една страна се зарадвах, че мислим абсолютно еднакво, но от друга страна, като български националист, не можех да се стърпя да слушам упреци, колкото и деликатно и приятелски да бяха поднесени. Като дойде времето за въпроси и дискусии, го попитах: „Г-н Глезкер, Вие сте прав безспорно за много неща. И аз мисля като Вас. Но не забравяйте, че в началото на миналия век Запада мисли за България като „Прусия на Балканите”, ние имаме страхотно държавно, стопанско и културно развитие прекъснато от двете злощастни войни в които бяхме съюзници с Вас и после 45 години съветска окупация. Сам виждате какво стана с източните Ви провинции след такава окупация, още не можете да оправите бившето ГДР. При цялата мощ на западна Германия, а ние нямаме Западна България да ни помага. И накрая още едно сравнение – говорите за меко казано „неестествената” тройна коалиция”, но това не показва ли още един паралел и близост с Германия? В момента и Вие сте в патова ситуация след изборите и направихте дясно – лява коалиция? Не е ли тя неестествена като нашата тройна?”

След този въпрос хер Глезкер се сепна. Замисли се и последва много дълъг отговор за политическата система в Германия, средната класа, християнските ценности, консерватизма изобщо и отликите с България. Беше прав за много неща. От една страна беше тъжно, че скоро няма да ги стигнем, но от друга се убедих, че техния политически проект да създадат дясна, християнско-консервативна партия на дребните и средни предприемачи в България е най-доброто, което може да ни се случи.  Посоката беше правилна, милионите на фондацията бяха добре дошли. Пътят към Рая беше открит. Големият германски брат мислеше за нашето щастливо бъдеще. ГЕРБ  беше на хоризонта…

Но пътят към ада винаги е постлан с добри намерения…


(следва „Престъплението – избори 2011 г.”)
 
Откъси от книгата „Силите на светлината срещу слугите на сатаната”