Google+ Дневник на родолюбеца: Имало ли е фашизъм в България?

четвъртък, април 18, 2013

Имало ли е фашизъм в България?

ХАРАКТЕР НА РЕЖИМА НА УПРАВЛЕНИЕ В БЪЛГАРИЯ 1934-1944г.

В политическият живот и част от историческата литература е дълбоко вкоренена спекулацията носеща абсурдното название “монархофашизъм”. Този термин се състои от две взаимно изключващи се понятия. Сериозните историци у нас и на Запад са единодушни, че за фашизъм може да се говори само в Италия в периода 1922-1943 г. и с големи уговорки в Германия в периода 1933-45г. При това съществуват големи разлики между италианския модел и германския национал-социалистически вариант. Вярно е, че диктаторски режими в Европа  се установяват и в други страни между двете световни войни - Испания, Унгария, Полша, Португалия, България и т.н., но при тях за фашизъм изобщо не става дума.
Причината за тази “авторитарна вълна” е лесно обяснима. Желю Желев пише във “Фашизмът”, че тоталитарните режими в дадена страна неизбежно  тласкат към тоталитаризъм и съседните демократични държави, доколкото никоя демокрация няма подходящи средства за защита от агресивни тоталитарни идеологии и противостоенето можа да се осъществи само с адекватни методи. Така в Европа след появата на феномена болшевизъм в Русия, като отговор възниква фашизмът в Италия и националсоциализмът в Германия. Мусолини е бил в началото социалист и дори в Женева е бил съквартирант с Ленин. Хитлер пък се е учил от болшевишкия опит в изграждането на партията си. След идването на власт на Дучето в Италия през 1922 г. и на Хитлер в 1933 г. останалите европейски страни се оказват притиснати между болшевишкия социалистически  тоталитаризъм от изток и германския и италианските тоталитарни шовинизми в центъра на Европа. За да противодействат на агресивните им попълзновения в Европа, малките държави се плъзгат към диктатури от различен вид.  Лавинообразно се установяват авторитарни режими в Полша, Унгария, България, Югославия, Испания и Португалия.
Но разликите в режимите са огромни. Ето по-долу част от тях.

АВТОРИТАРИЗЪМ И ТОТАЛИТАРИЗЪМ

Най-точно би могло да се каже, че всеки тоталитаризъм е и авторитаризъм, но не всеки авторитаризъм е тоталитаризъм. Авторитарното управление обикновено е силна диктаторска власт на една личност или малка група. Това може да е монарх, президент, канцлер, военна хунта. Но обикновено те нямат официална идеология (още по-малко наложена като официална в държавата). Властта им се крепи на бюрократичния апарат, полицията и армията. Ако армията играе главна роля, това си е просто военна диктатура. Но най-важното е, че отсъства главният елемент на тоталитаризма - партията основана на авторитарно-тоталитарния водачески принцип и следователно липсва еднопартийно управление с всички произтичащи от това последици. Така при  авторитарните режими може дори да няма парламент (както например в Австрия) или да има, но да е послушен (като в България след 1934 г.) но има относителна свобода, отчасти запазени граждански права, в голяма степен независима съдебна система и дори в някои случаи полулегална опозиция.
При тоталитарните режими в Германия и СССР и отчасти в Италия положението е съвсем друго. Най--характерното при тях е наличието на официална идеология, която е всеобхватна, “единствено вярна и научна”, тоталитарна партия на власт, която слива партийния и държавния апарат и обхваща цялото общество, чрез масови казионни организации, репресии, пропаганда и социална демагогия.
Идеологията обикновено обещава “светло бъдеще” (“комунизъм”, "нова римска империя" или “хилядолетен райх”) в името на което трябва да се правят жертви. Тя има обяснение за всичко, и е първа и последна инстанция. Тя прониква във всички сфери на обществения живот, че даже и семейно-брачните отношения и спорта.
Нещо повече, тя ги подчинява и унифицира.
Тоталитарната партия е построена на фюрерски или вождистки принцип. Думата на водача е закон, решенията се вземат отгоре и се спускат надолу без да се коментират, а само се изпълняват. Кадровите рокади стават по решение отгоре. Дори да бъдат запазени демократични процедури - събрания, конгреси, те имат декоративна функция и са изпразнени от съдържание.
Държавата е слята с партията и подчинена на нея. Партийните водачи оглавяват възлови постове в правителството, парламента (ако има такъв), министерствата и така до областни управители и кметове. Пряко подчинени на партията се репресивните органи - армия, полиция, съдебна система. Обезателно е наличието на концлагери. Особено важен елемент е сливането на трите власти - изпълнителна, законодателна, съдебна и подчиняването им на партията. Същото се отнася до средствата за масова информация. Икономиката е отчасти или напълно централизирана. Дори да бъде запазена частната собственост като в Германия и Италия, тя е ограничена в смисъл, че собствениците са включени или в корпоративната система (Италия) или във военно-икономическите планове (Германия). и са принудени да ги изпълняват. В СССР  пък икономиката е изцяло държавна.
Обществото е смазано, хората са обезличени, нямат никакви човешки и граждански права - свобода на словото, печата, сдружаването. Включени са в казионни младежки, профсъюзни, женски, и др. организации командвани от партията. Имат правото да ръкопляскат и изпълняват партийните решения. Също и да умират за тях.
Може да се каже, че тоталитаризмът е гигантски механизъм, в който хората са само винтчета, а авторитаризмът е само една диктатура, при която, хората си остават хора.  

ФАШИЗЪМ И КОМУНИЗЪМ

Понастоящем в изключително политизирания ни живот битува представата, че комунизмът и фашизмът се отличават само по червената и кафявата си бои. Тази тенденция е прокарана в книгата на Ж. Желев “Фашизмът”, цитирана по-горе. Всъщност нещата не са толкова прости. Ж. Желев не е историк, а философ и социолог. Затова създаденият от него теоретичен модел на тоталитаризма е статичен, веднъж завинаги завършен и непроменлив. Историята изследва явленията в тяхната динамика - зараждане, развитие и смърт. Фашизмът и комунизмът са исторически явления и са едни в 20-те, други в 30-те и съвсем различни в 40-те години на ХХ век. Не мога да се съглася с  подвеждането под един знаменател на тоталитарните системи на СССР, Германия, Италия и близката, но и различна от тях Испания. Много историци отричат фашисткия характер на испанския франкизъм и имат сериозни основания за това. Първо, защото той дойде на власт с обикновен военен преврат и също така си отиде. Второ, защото голяма роля в събитията има католическата църква. И не на последно място - успешният преход към демокрация, бе осъществен благодарение на кралят Хуан Карлос. За последното в книгата на д-р Желев няма и намек.
Не мога да се съглася и с  отъждествяването на  германския национал-социализъм с италианския фашизъм. Така например в Италия почти напълно отсъства антисемитизмът, а късното му появяване е под германски натиск. Фашизмът е и по-малко кървав от националсоциализмът. Друга особена отлика е, че Мусолини така и не успя да наложи докрай властта си, защото не можа да отстрани кралят. Така фашисткото господство не беше безразделно. Голяма част от генералитета остана вярна на монарха и в крайна сметка заговорът им свали Мусолини от власт с преврата на маршал Бадолио през 1943 г.
Диаметрално противоположни са и фашизмът и комунизмът, дори са взаимоизключващи се. Ако използваме любимите на д-р Желев марксистки термини, можем да твърдим, че фашизмът и комунизмът са тъждествени по форма (тоталитаризъм), но различни по същност явления. Долното сравнение ще покаже това:
  • Русия и Германия са страни със съвсем различна историческа съдба. Германия е разделена чак до 1871 г. на десетки държавици, а много немци живеят в датски, белгийски и френски територии. Дори и след обединението през 1871 г. остават две държави - Германия и Австро-Унгария. Русия - обратно е единствената страна в Европа без свои малцинства в чужди държави. Напротив, на територията й  живеят около 100 националности. Докато германската земя е била обект на непрекъснати нашествия и опустошения от страна на всички нейни съседи, Русия е била ужасът и страшилището на всичките си съседи от ХХVІІ век насетне. В Германия поражението от Първата световна война и историческите унижения избиват в ултрашовинизъм, който създава и националсоциализма. В Русия обратното - октомврийския преврат на Ленин от 1917 г. и събитията след него временно ликвидират съществуващия великоруски шовинизъм и го заменят с ултранихилизъм. 
  • Идеологиите на националсоциализма (Хитлеровия вариант) и комунизма (Сталинският вариант) са взаимно изключващи се. Хитлеризмът е маниакален шовинизъм основан на теорията за “расовото превъзходство” на германците над останалите народи. Нацията е единно цяло  и обединяващ фактор. Останалите народи са слуги на нацията - господар или да бъдат превърнати в тор. Сталинизмът обратно - е социално-класова шизофрения. Пролетариатът е висша класа, исторически призвана да господства над другите. Вражеските класи трябва да бъдат изтребени - например буржоазията. или “пролетаризирани” - (например селяните). Сталинизмът е антинационален, Хитлеризмът е антисоциален. Хитлер иска световна война, Сталин световна революция. Хитлеристкият тоталитаризъм е средство за обединение на националните сили с цел разправа с вражеските държави и раси. Сталинският тоталитаризъм е инструмент за господството на една каста над цялото общество. Но докато националсоциализмът по същество  не се променя чак до унищожението му, то Сталинизмът през 30-те години прави рязък завой. От национален нихилизъм, Сталинската система започва да се изражда във великоруски шовинизъм на същата тоталитарна основа. Процесът е не докрай изследван и изяснен.
  • В СССР частната собственост е ликвидирана, в Германия запазена.
  • Антисемитизмът е ключов елемент  в националсоциализма, в Сталинизма-периферен.
  • Репресиите на Хитлер засегнаха малко германци, но с войната  разпалена от него унищожи милиони хора от цял свят. Обратно, Сталин унищожи милиони хора в собствената си страна и по-малко в завладените  държави на Източна Европа и Азия.
На основание на горните факти, може да се  заключи, че Сталинизмът и Хитлеризмът са две коренно различни явления в световната история, както  поради предпоставките и зараждането си,  така  и  по идеологията и проявленията си. Би могло да се твърди, че  комунистическият тоталитаризъм е интровертен (насочен навътре), а националсоциализмът екстровертен, (насочен навън). Следователно база за сравнение няма  и всякакви прилики между тях са нещо външно и чиста абстракция. Комунизмът си е просто комунизъм, а хитлеровия националсоциализъм си е просто националсоциализъм.

БЕЗПАРТИЙНИЯТ АВТОРИТАРЕН РЕЖИМ В БЪЛГАРИЯ 1934-1944 г.

Специално за България диктатура се установява след няколко неуспешни опита. Първият опит за  диктатура  е на земеделците на Александър Стамболийски в периода 1919-1923 г. Той обаче е свален с 9-то юнският преврат възстановил демокрацията през 1923 г. След това обаче, по поръчение на Москва комунистите опитват с метеж да заграбят властта и да установят болшевишка диктатура през септември 1923 г. Пометени от армията те опитват втори път с атентата в черквата “Света Неделя” през 1925 г. но пак не успяват. От 1926 г. демокрацията е възстановена, но партийно-политическият модел се разпада прогресивно и довежда до всеобщо политическо разложение през 1934 г., когато вече е ясно, че Европа върви към война. 3атова офицерите отново извършват преврат - този  на Кимон Георгиев.  Превратът е успешен, защото българската демокрация и парламентарна система страда от редица пороци и не може да сравнява с западноевропейските. Още в Учредителното събрание през 1879 г. при споровете дали да има Горна камара на Парламента (Сенат) дядо Славейков  “разбива на пух и прах” поддръжниците на Сената. Те  му цитират категоричния императив на Кант в подкрепа на тезата си, а той отговаря с думите “ Какви са тия бабини деветини?” с което убеждава събранието да отхвърли идеята. В резултат парламента се оказва без балансьор и през десетилетията парламентарен живот в него се разиграват грозни сценки. В началото на ХХ век депутатските прения в пленарната зала завършват с ръкопашни схватки в които влизат в употреба бастуни и оловни мастилници. Министрите пък често са случайни хора подбрани по партизанлък. Например Министърът на железниците в правителството на Стамболийски получава доклад за състоянието на локомотивния парк. Когато прочита фразата “Локомотивите са в добро техническо състояние. Нямат котлен камък.” той поставя резолюция “Да се достави”. Партиите от своя страна никога не са били нещо повече от партизански котерии борещи се за “келепира”, тоест властта. Веднъж завзета, започват уволненията и уреждане на съпартизаните с топли служби на принципа на “зетьо-шуре-баджанакизма”. В навечерието на преврата на 19-май 1934 г. политическите нрави стават особено отблъскващи. Тогавашното управление на Народния блок съставен от земеделци, радикали, национал-либерали и демократи затъна в котерийни борби за “тлъсти дробчета” (министерства) и когато “Звено” и “Военният съюз”  правят преврата не срещат никаква съпротива. Народът даже въздъхва с облекчение, защото е отвратен от партизанлъка в политиката.
Военните затягат държавната администрация и разтурят корумпираните партии. Тъй като между тях има леви републиканци като Дамян Велчев, френски и югославски  поддръжници (и дори съветски шпиони като  Кимон Георгиев и Владимир Заимов например) Царят повежда задкулисна борба за тяхното отстраняване. [1] Макар и републиканци, превратаджиите не посмяват да отстранят безвластния тогава Цар Борис ІІІ. Страхувайки се от последиците, те само го използуват за конституционна фасада, като го принуждават да им подписва указите. От организираните два опита за покушение Царят излиза жив и здрав, но за известно време е марионетка на превратаджиите.
Новото правителство разтурва обществено-политическите организации (дори и “Звено се саморазпуска) и конфискува имуществата им. Намалява бюрократичния апарат, като оставя 7 области, от съществуващите 2 552 общини ги намалява до 800. Ликвидирано е общинското самоуправление, кметовете се назначават. Ограничени са правата и свободите на гражданите, спрени са вестници, забранени събранията и изобщо политическите прояви. Неуспешни остават обаче опитите  за създаване на казионни младежки и  профсъюзни организации.[2] Основна опора на режима остава армията. Тъй като не се изгражда тоталитарна система, това е авторитаризъм, а не фашизъм, както някои сега го квалифицират.
Във външната политика има завой, установяват се дипломатически отношения със СССР, има опити за сближение с Югославия и Франция. Това уврежда на националните ни интереси в Македония. В крайна сметка обаче, поради липса на ясна концепция за промените и поради вътрешните им  борби превратаджиите губят почва. Това използва и Царят и с помощта на умерените и монархическите крила във “Военния съюз” отстранява Кимон Георгиев и републиканците от властта. На 23 януари 1935 г. умерени и монархисти начело с ген. Златев съставят правителство. Следващият кабинет на Андрей Тошев (22 април) вече няма и умерени. Дамян Велчев прави неуспешен опит за нов преврат и това дава повод на Цар Борис ІІІ да се подсигури окончателно, като повери властта  на кабинета на Георги Кьосеиванов. С това са зачертани амбициите на републиканци и умерени във “Военния съюз”, а малко по-късно и той е разтурен. За пръв път от възкачването си на престола (1918 г.) Цар Борис ІІІ поема в свои ръце вътрешната политика в държавата. През 1936г от правителството са изгонени и хората на НСД на Цанков (единствената профашистка партия в България) Проведените безпартийни избори (с участието на самостоятелни кандидати) през 1937 г. общински и през 1938 и 1939 г. парламентарни създават послушни общини и Парламент. С уволнението на Кьосеиванов и поставянето на Богдан Филов за министър-председател, Царят поставя под свой контрол и външната политика. За щастие, защото започващата Втора световна война. можеше и да ни изтрие от картата на Европа, ако нямахме такъв забележителен държавен глава и дипломат. Колкото до нарушената конституция и погазените политически свободи, липсата им не се усеща осезателно. Напротив страната се умиротворява, стопанството е в подем, жизненият стандарт през 1939 г. е най-високият на Балканите, а левът стабилен.
Спекулациите, че това било “Монархофашизъм” са смешни. Защото режимът не е тоталитарен, а авторитарен. Армията, полицията, бюрокрацията, но преди всичко монархическата традиция, са основна опора на властта. Няма управляваща партия. Няма и други партии, макар, че например НСД и БКП водят полулегален живот. Няма фашистка, расистка или шовинистична идеология. Няма сливане на партия и държава. Няма унификация на обществения живот. Съдебната власт е независима. Запазва се частната собственост. Това, че са ограничени гражданските свободи е белег на всеки авторитаризъм. Но историците не могат да заобиколят темата за блестящата дипломация на Цар Борис ІІІ във времето на Втората световна война. Притиснат от една страна от Италия и Германия, от друга от Сталинските имперски амбиции, от трета от английската политика, Царят беше принуден да лавира, за да остане настрана от пожара на военния катаклизъм.
Непосредствена заплаха за страната представляваше съветският натиск за сключване на договор за взаимопомощ. След като натрапи  подобни договори на  Балтийските страни, Сталин ги окупира и превърна в съветски републики през 1940г.  Така наречената “Соболева акция” в България, впрегнала БКП да оказва натиск върху правителството   за сключване на такъв договор имаше същата цел - договор и впоследствие окупация и присъединяване към СССР. Това беше залегнало в съветско-германският договор  от 1939г. (приложение № 2) Цар Борис ІІІ успя дипломатично да отрази натиска.
Не по-малка заплаха представляваха германските искания за присъединяване към Тристранния пакт още през 1940 г. Царят  успя дипломатично да отклони и тези претенции и така България спечели още няколко  месеца спокойствие. Междувременно под негово ръководство беше разработена и първата в новата история на България стратегия за национално обединение по мирен път само с дипломатически средства.  Тя предвиждаше най-напред присъединяване на Южна Добруджа, след това Беломорието и накрая Македония. Замисълът беше отлично изпълнен. През 1940 г. с Крайовската спогодба Румъния ни върна Южна Добруджа, в която по данни от 1938 г. живееха 162 688 българи (38.80% от населението) След това се извърши размяна на населението по силата на което от Северна в Южна Добруджа се изселиха 66 000 българи, а от Южна Добруджа в Румъния се изселиха 93 000 румънци, с което добруджанския въпрос се реши по-добър за България начин.[3] През април 1941 г. си получихме и Беломорска Тракия и част от Вардарска Македония. Всичко това стана безкръвно, само с дипломатически преговори. Така Цар Борис ІІІ заслужено получи народното признание на Цар Обединител.
Друга негова несъмнена заслуга е спасяването на 50 000  от българските евреи - безпрецедентен акт в историята. Вярно е, че той не съумя да запази и Беломорските и Македонски евреи - 11 343 от тях германците депортираха в лагерите на смъртта, но вината не беше негова. Царят много умело маневрираше и не допусна до властта германофили и фанатици като проф. Александър Цанков например, чието Народно Социално Движение със своите 330 000 членове беше най-голямата организирана сила в страната. Професорът се ползуваше с пълното германско доверие и ако беше на власт, фаталното обвързване на страната с Германия щеше да бъде неизбежно.  Германците имаха пълните основания да не са доволни от Цар Борис ІІІ, като съюзник. Той изобщо не се съобразяваше със съветите им, протакаше и в крайна  сметка не им оказа помощ във войната. Много е показателно, че присъединяването към Тристранния пакт във Виена на 1 март 1941г стана в последния момент, когато вече нямаше място за маневриране. Германската армия стоеше на Дунава и имаше заповед да стигне до гръцката граница за 24 часа, ако влезе като съюзник и за 48 часа ако влезе като враг.  Цар Борис ІІІ предпочете съюзничеството, което беше единствено спасителния за България вариант. С това той спечели - първо връщането на Македония и Беломорието, второ неучастие във войната с войски на Източния фронт. Изпрати само войски в помощ на германските части в Сърбия и Гърция. Трето - запази дипломатически отношения със СССР. Освен това подобри отношенията с Турция, която беше другата потенциална опасност. От друга страна той използваше и нарочно преувеличаваше пред Хитлер турската заплаха, за да мотивира оставането на българската армия в границите на страната и неизпращането й по бойните фронтове. По същия начин той спекулираше и преувеличаваше “русофилските чувства” на народа и “силната комунистическа  въоръжена офанзива на вътрешния фронт”. Те му налагали да държи войските в България. Даже по признания на комунистически дейци като Цола Драгойчева полицията е била в дирите на ЦК на комунистите и на всички по-важни комунистически структури и при необходимост е могла да ги ликвидира в рамките на 24 часа. От друга страна и армията правеше показни акции срещу шумкарите, които не бяха никаква заплаха. Всички тези аргументи обаче се изтъкваха пред германците на масата на дипломатическите преговори, колкото пъти германците настояваха за изпращане на български войски на Източния фронт.
В крайна сметка България оцеля и излезе с уголемена територия от Втората световна война. Само преждевременната смърт (по-точно убийство) на Цар Борис ІІІ Обединител попречи на България, да излезе напълно печеливша от войната. Провалът на “Соболевата акция” през 1940 г. и умелото лавиране на Царя показа на съветските управници, че докато той е жив, задачата им за завоюване на България ще бъде невъзможна за изпълнение. Тайнствената му смърт се приписва на Хитлер, който имаше не по-малко основания да е заинтересован от отстраняването на Царя. Но печалбата всъщност беше за Сталин. Той осъществи вековната мечта на руските императори за Задунайская губерния.
[1] Между другото деветнадесетомайският преврат буквално с часове изпреварва други два преврата подготвяни съответно от ВМРО на Иван Михайлов и  от лидера на Народното Социално Движение проф. Александър Цанков.
[2]  В. Георгиев Илиев, "Буржоазните и дребнобуржоазни партии в България 1934-1939 г."  С. 1971 г. с. 72-73
[3] Н. Генчев, "Възвръщането на Южна Добруджа към България през 1940 г." сп. ИП кн.6/1969 г.