Google+ Дневник на родолюбеца: Съветската окупация 1944-1947 г.

четвъртък, април 18, 2013

Съветската окупация 1944-1947 г.

СЪВЕТСКАТА ОКУПАЦИЯ ПРЕЗ 1944-47г.
 

Съветската окупация от 8 септември  1944г. и подтикнатия от нея “Отечественофронтовски”  преврат на 9-ти септември станаха, след като в Москва стана ясно, че по друг начин властта не може да бъде заграбена. Планът за поробване на България започна да се осъществява. Той включваше три елемента:
1. Изтребване на българския елит.
2. Стопанско поробване на държавата.
3. Ликвидиране на монархическия институт-крепител на конституционния ред и държавна независимост.

 

ОБЕЗГЛАВЯВАНЕТО НА БЪЛГАРСКАТА НАЦИЯ
 

е било планирано отдавна.  След като през 1887г. българският елит начело със Стефан Стамболов успешно се противопостави на проруския преврат и до 1894г. успешно парираше руските попълзновения, в Москва са разбрали, че само с премахване на монарха (както направиха с княз Батемберг) България няма да бъде завоювана. Необходимо е било монархическата институция да се изкорени, а за това първо трябваше да се изтреби обществено-политическия елит. Това не можа да стане с атентата в църквата през 1925г., но се проведе успешно през 1944-1948г. Паролата “Авгиевите обори да бъдат пометени с желязна метла” беше дадена от Георги Димитров от Москва. Получавайки я, комунистите започнаха убийства без съд и присъда. До края на 1944г. бяха избити над 30 000 кметове,  учители, свещеници, полицаи, низши военни, дребни търговци и изобщо по-видни хора по места. Викани посред нощ “за малка справка” те изчезнаха в незнайни безкръстни гробове. В “Държавен вестник” от онзи период са публикували съобщения за 30 000 безследно изчезнали, но не всички засегнати семейства са имали смелостта за такава публикация. Впоследствие за да се “узаконят” убийствата, някои от загиналите задочно бяха “съдени” (безпрецедентен случай в правото) и осъдени на смърт.
          Вторият етап на чистката беше позорният, също безпрецедентен в световната история противо”Народен съд” от декември 1944 до април 1945г. В него 135 съдилища в цялата страна съдиха 11 122 души от които 2793 на смърт. (По-други данни над 3000 души) Там “съдеха” хора от елита, които не можеха току-така   да “изчезнат безследно”- регенти, царски съветници, министри, съдии и прокурори, висши военни, професори, индустриалци и банкери. С този жесток удар бяха унищожени Регентството, пет правителствени кабинета, цялото ХХV  Обикновено Народно Събрание, цели министерства,  Генералния щаб, изобщо цялата висша държавна администрация, стопанския и интелектуален елит на страната. На някои особено важни “подсъдими”, като регентите разпитите се водеха в Москва от съветски следователи.  Всред убитите бяха регентите принц Кирил, генерал Михов, проф. Филов, премиерите Добри Божилов, и Иван Багрянов, министрите Габровски, Митаков, Даскалов, Вазов ... царските съветници Лулчев и Севов и хиляди други. Може да се каже, че с този удар бе унищожена българската държавност. Обезкръвяването на българския народ приключи с разгрома на последната опозиция на земеделци и социалдемократи през 1947г. Общо през 12 затвора и 56-те концлагера в периода 9-ти септември 1944 - 9 ноември 1989г. минаха над 200 000 души. Чудовищно изобретение  от 1946г насетне беше изпращането на синовете на опозиционери и други “неблагонадеждни” или просто по-интелигентни младежи да отбиват тригодишна военна служба като миньори в урановите рудници. 52 000 от тях останаха вечно млади, а от останалите към 1990г. живи 3000 всички до един бяха болни от лъчева болест или левкемия.  А уранът заминаваше за СССР и с него беше направена първата руска ядрена бомба...
          Случайно оцелелите близки на избитите бяха “въдворени” да живеят в провинцията, имотите им бяха отнети, а на децата се забраняваше да учат.
          След като е изтребен  в голяма степен българският елит от Москва е изпратен да оглави правителството Георги Димитров. И като министър-председател на България той си остана съветски поданик и е говореше български с руски акцент. Въпреки това обаче руските му господари не му вярваха и КГБ вербува шуреят и телохранителят му Вълко Червенков да го шпионира.[1] Когато си свърши работата да присъедини България към СССР, Димитров вече беше безполезен и господарите му го отровиха в санаториума Барвиха край Москва през 1949г. След това поставиха на мястото му агента си Вълко Червенков.
          С голямо старание окупаторите и техните комунистически лакеи изкореняваха националното самосъзнание на българския народ. Веднага след окупацията бяха върнати в СССР (разбирай в Сибир) Таврийските и Бесарабски българи, които бяха намерили убежище в България по време на войната. Изфабрикуваната в Коминтерна “македонска нация” започна насилствено да се налага във Вардарска Македония върната на Югославия и в Пиринска останала в пределите на България. Българите в Пиринско бяха насилвани да се обявят за “македонци”. В земите ни свободно върлуваха сръбски емисари - “учители”, “книжари” и други, които да “обучават” населението на “родния му македонски език”. Беше направена така наречената “правописна реформа” замислена в Москва и прокарвана първоначално през 40-десетте години от БКП в партийните им документи, а след като заграбват властта и официално. С изхвърлянето на букви от азбуката и въвеждането на нови правописни правила, комунистите се опитаха да скъсат писмовното  единство на западните и източните български говори, за ад отделят окончателно Македония от България. Окупаторите се опитаха да унищожат националната култура, обявена за “фашистка” и “буржоазна”, като организираха публични палежи на български книги, или ги изпратиха за претопяване. Случайно оцелелите се скриха в секретните и спецфондове на библиотеките. Забранени бяха за издаване и четене    дори автори като Иван Вазов и Елин Пелин. Унищожени бяха или откарани в Москва безценни исторически ръкописи и богослужебни книги от средните векове. На Скопие беше предаден дори саркофага с костите на Гоце Делчев. Самата българска история беше фалшифицирана по съветски калъп. Градове и села бяха преименувани на комунистически и съветски дейци. Даже улиците в градовете носещи имена на български владетели бяха сменени с имена без титли. Така ул. “Цар Иван Асен ІІ” стана “Иван Асен”, улица “Цар Симеон Велики” - “Симеон” и други подобни кощунства.
Държавния герб бе сменен с жалко копие на съветския като датите “681-1944г.” точно очертаха рождението и смъртта на независимата ни държава. Химнът беше преправян на три пъти.
Особено брутално беше посегателството над църквата, тя беше подчинена на БКП, но независимо от това хората бяха насилвани да се венчават, кръщават децата си и да бъдат оплаквани в държавни “ритуални домове”. Даже след смъртта на човека над гроба му задължително се поставяше дървена червена пирамидка с петолъчка, като последна гавра  с мъртвите.
С поредица от такива мерки българският народ остана без елит и 45 години остана безропотно стадо, което не направи нито един антикомунистически бунт или протест подобни на унгарския от 1956, чехословашкия от 1968г. или полските от 1956, 1968, 1970, 1976 и 1980г. Вината за това обаче не е наша. Просто окупаторите си свършиха добре работата...
започна още през 1944г. На 16 октомври 1944г. съветските окупационни войски откараха в Москва златния резерв на Националната банка. След това от бюджета на ограбената вече държава изтръгнаха 40 милиарда и 213 милиона лева за издръжка на войските си на българска територия. Нови 540 милиарда и 92 милиона лева струваше на България безмаслената “Отечествена война” в която угаснаха нови 32 000 млади живота.  Разорената държава трябваше да има бедни поданици за да са послушни. В началото започнаха конфискациите и реквизициите на по-богатите под форма на борба със “спекулата”. Особено отвратителна беше практиката на “изселване на враговете на народната власт” в провинцията при което верни “партийни другари” се настаняваха в жилищата им и заграбваха дори личните вещи на хората. Така например Цола Драгойчева безсрамно се разхождаше с  прочутото кожено палто на г-жа  Филова.
Последва пладнешкият грабеж от 1947г. наречен “национализация” с който богатите българи бяха превърнати в бедни. След това  ударът срещу заможните и трудолюбиви български селяни с “кооперирането” проведено до 1958г. С “Народните заеми на свободата”, безчислените съдебни и не съдебни конфискации, Закона за отчуждаване на едрата градска покрита недвижима собственост” и други подобни закони, беше ликвидирана даже и средната класа. Българите се пролетаризираха.
Пъкленото дело беше довършено с така наречената “Индустриализация” при която от СССР бяха прехвърлени в България тежки индустрии, обслужващи главно военно-промишления комплекс на СССР, за които България нямаше нито суровини, нито енергия да ги поддържа, нито й бяха необходими. Те замърсяваха природата и вредяха на здравето на хората, а за поддържането им България се принуди да внася огромни количества суровини и енергия от СССР на високи цени. Готовата продукция се връщаше в СССР на ниски цени. Така страната беше заробена с огромни инвестиции, които още повече изтощаваха държавния бюджет, разликата в цените в полза на СССР поддържаше ниски заплати на работещите, (тоест изсмукваше жизнените сили на българите превърнати в роби) и природата ни унищожена. При това в България бяха докарани допотопни и вредни технологии изхвърлени от употреба дори в СССР. Още помня примера със Стъкларския завод “Дружба” в Пловдив, където работеха американски машини произведени през 1924г., продадени на СССР в 1934г. и  препродадени на България през шестдесетте. До 1989г. машините си работеха. Това е комплимент за американската техника, но потвърждава горните редове. 
На всичко отгоре индустрията ни беше така създадена, че да не е със затворен цикъл и което и да е производство  да е зависимо от съветски до окомплектовки или доработки, резервни части, суровини, енергия, технологии, пазари, или от всичко взето заедно. Енергийната система допълнително беше обвързана със СССР - електрическата в паралел със съветската чак до средата на деветдесетте години,  газопроводната изцяло зависима от съветската досега.
В същото време прекрасните български храни заминаваха на безценица  към “необятните съветски пазари”, а в замяна ни продаваха прескъпи и долнокачествени съветски боклуци. Така се превърнахме в заден двор на съветската империя, в колония осигуряваща главно евтин робски труд. И всичко това под маската на “братската помощ на СССР”. Лишени от собственост, българите работеха цял живот за да купят панелен апартамент или пластмасов “Трабант”. Не е пресилено да се каже, че страната 45 години беше огромен концлагер, пред който робския труд на лагеристите и  хитлеристките зверства в “Освиенцим” и “Бухенвалд” бледнеят.
Резултатът от всичко това стана ясен в периода 1989-1999г., когато руския пазар рухна и се затвори за България, която изпадна в невероятна икономическа криза поради описаните по-горе структурни дефекти на колониалното й стопанство. Последиците тегнат до днес...
е най-важната част от плана за поробване на държавата. След като съветските войски окупират България и комунистите правят деветосептемврийския преврат започна методична работа за прогонване на Царя и ликвидиране на монархията. България   е преживяла две робства и няколко чужди хегемонии, когато държавата ни - формално независима е била напълно подчинена на други държави. В историята те са известни като татарска хегемония, сръбска хегемония и т.н. След време историците ще спорят дали третото българско царство е било под съветско робство или хегемония, защото се е получило парадоксално положение - Царят е прогонен при серия конституционни и законови нарушения, които погледнато юридически правят републиката незаконна, а страната е управлявана от съветски наместници под фалшивата форма на “републиканското управление”. Разбира се през тези 43 години ние бяхме толкова република, колкото и дочакахме комунизма. Юридически, защото си останахме царство, но Царят бе в изгнание, а фактически, защото вместо демократична република бяхме превърнати в тоталитарна азиатско-феодална деспотия с военно-полицейско и партийно-кастово управление. Но нека се обърнем към фактите.
Тъй като Цар Симеон ІІ беше малолетен, съгласно Търновската конституция държавата се управляваше от Регентство в състав принц Кирил Княз Преславски и генерал  Никола Михов. Третият регент- Богдан Филов беше подал вече оставка. Някои автори с право изтъкват, че Регентството е незаконно, защото според чл. 27 от Търновската конституция такива се избират само от Велико Народно Събрание. А те са избрани след смъртта на цар Борис ІІІ от действащото тогава ХХV Обикновено Народно Събрание. Това е вярно, но ако комунистите искаха да спазват конституцията, когато на 9-ти септември идват на власт с преврат трябваше да проведат избори за ВНС, което да избере Регенти или да промени формата на управление, като промени конституцията.  Вместо това те накараха същите тези незаконни Регенти да назначат съгласно Търновската конституция правителството на Кимон Георгиев. На 9-ти септември превратаджиите ги принудиха насила да подпишат няколко указа. С единия беше назначено правителството на Кимон Георгиев и министрите в него, с друг разпуснато ХХV-то Обикновено Народно Събрание.[2]   Дотук всичко формално е в съгласие с действуващата Търновска конституция (от 1911г.  точното й название е “Конституция на Българското Царство”) А колкото до твърденията за нелегитимност на Регентите, ако това се приеме, следва и че назначеното от тях правителство е нелегитимно. След това вече започват големите беззакония. Министерският съвет начело с Кимон Георгиев  издава две постановления с които  уволнява??! старите и назначава?!! нови Регенти, като се позовава на чл. 47 от Конституцията. Ето и пълният му текст: " чл. 47. Ако би държавата да се заплашва от някоя външна или вътрешна опасност, а Народното събрание не би могло да се свика, то само в такъв случай, князът  по представление на Министерский съвет, и под обща отговорност на министрите, може да издава наредби и да прави распореждания, които имат задължителна сила като закон. такива извънредни наредби и распореждания се представляват за удобрение на първото, свикано след това Народно събрание." Както се вижда, цитираният член не дава такова право на правителството. Регенти се избират и освобождават само от Велико Народно Събрание. Могат и да се назначават от Царя ( ако е пълнолетен и управляващ),  но пак след утвърждаване от ВНС (чл. 27 от Търновската конституция)[3].
След това са насрочени избори за Обикновено Народно Събрание. Преди това обаче са дадени избирателни права на младежите между 18 и 21 години. Дотогава според изрична разпоредба на Конституцията в чл. 86, такива са имали  лицата над 21 години. Това е поредното конституционно нарушение  защото промяна на конституцията  може да се извършва само от Велико Народно Събрание ( чл. 141 ал.2). Тези избирателни права са дадени на младежите главно за да могат да гласуват войниците в армията, където вече командирите и политкомисарите имат грижата БКП и ОФ да спечелят със съкрушителните 99.99% от гласовете.  В същото време   масовите убийства  и противо”Народния съд”  всяват ужасен страх сред населението. Елитът вече е избит, опозицията е деморализирана от терора и преследванията  на които е подложена и решава да бойкотира изборите. Така единствените кандидати на БКП и ОФ “спечелиха” изборите на 18 ноември 1945г. с “съкрушителните 88.18%. Така едни по същество незаконни и не свободни избори, при условията на чужда окупация определят депутатите в Обикновеното Народно Събрание. Беззаконията обаче не свършват дотук. На 26 юли 1946г. Обикновеното Народно Събрание  приема закон за референдума за монархията. Тук има едновременно две нарушения на Конституцията. Само Велико Народно Събрание  може да приеме постановка за  референдум, защото такава е отсъствала от Търновската конституция.И второто - само Велико Народно Събрание можеше да промени формата на държавно  управление от монархия в република като промени конституцията (чл. 141 ал.2  от конституцията.) Въпреки това “референдума” е проведен  е проведен на 8 септември 1946г. без да има  застъпници на монархическата идея в избирателните бюра. Референдума е незаконен и защото България все още е окупирана и няма сключен мирен договор (такъв е подписан едва на 10 февруари 1947г.) Естествено българския народ “единодушно” с 92.72% от гласовете избира републиката. (По същия начин след това с 99.99% избираше и Тодор Живков, но това е друга тема.) Ново нарушение е провъзгласяването на 15 септември 1946г. на България за република от Обикновеното Народно Събрание. Може би вече е излишно напомнянето, че това е в компетенциите само на ВНС. Цар Симеон ІІ и семейството му са прогонени от страната без акт за абдикация. Няма акт и за детронация. Царят не е лишен от граждански права нито от българско гражданство. Следователно юридически той и досега е Цар на българите, а България Царство.
След всички тези закононарушения комунистите насрочват избори за ВНС. Престъпленията около провеждането им и фалшификациите са ужасни, но опозицията успява да вкара в него 101 депутати. Даже някои историци твърдят, че опозицията всъщност е спечелила изборите, но фалшификациите им отнемат победата. Там при политика на свършените факти, комунистите обявяват, че тъй като вече няма Цар и Търновската конституция  е невалидна. След като ликвидираха БЗНС на Никола Петков и касираха депутатите им, а после и на остатъците от опозицията в лицето на БРСДП и РП, комунистите натрапиха “нова конституция” така наречената “Димитровска”. Тя е писана от съветски юристи. ученици на Вишински. Приемането й от ВНС започва  през пролетта на 1947г. След това през лятото е изпратена отново в СССР за доработка и изцяло е сменена в посока на Народна Република - като са копирани съветските (Сталинските) постановки в областта на държавното управление, собствеността и гражданските права. С нея започна юридическото оформяне на тоталитаризма.
Налагат се два извода. Първият, че Сталин и комунистическите му слуги в България  отлично са разбрали нещо, което  ние като народ  не съзнаваме и до ден днешен. А то е, че цялата демократична уредба се е крепяла на Търновската конституция. А крайъгълният  й камък  беше монархическият институт, който се явяваше и главният стожер на държавността и националното самосъзнание, символ на свободата и независимостта на България и българския народ.. Затова с прогонването на Царя рухна освен  конституционализма и  демокрацията и българския суверенитет.
Вторият - че поради описаните по-горе  нарушения, беззакония и престъпления, всички юридически и политически промени в България в периода 9.09.1944 -9.11.1989г. са невалидни. Правният термин е нищожни. Единствено легитимни са Негово Величество Симеон ІІ - Цар на българите и Търновската конституция. Юридически и сега Той е наш Цар, а България Царство. Ако някой има съмнения и посочи Великото народно събрание и Дертлиловската конституция от 1991г., като аргумент нека прочете следващата глава.
По-важното е, че България загуби независимостта си не само де факто, но и де юре. Срамно беше да сме единствената държава в света в чийто национален химн се възпява чужда държава:
“С нас Москва е в мир и бой,
партия велика води,
нашия победен строй.”
След ликвидирането на Царската институция, България загуби и символа на държавния си суверенитет. Сега вече нищо не пречеше на комунистите да предложат на два пъти през 1963 и 1973г. страната да се “присъедини доброволно към СССР” като 16 република. На един от пленумите на ЦК на БКП решили “сливането” проведен на  4.ХІІ.1963г. Тодор Живков в доклада си заключава: “Българската комунистическа партия е зряла и мъдра партия, дълбоко предана и вярна на марксизма-ленинизма и пролетарския интернационализъм.  Единна и сплотена около своя Централен комитет тя ще съумее да изведе на успешен край великото дело на пълното сближение и сливане на Народна Република България с могъщия Съветски съюз.”[4] Централният комитет единодушно одобрява доклада  на Тодор Живков и приема решение в което се казва:” Централният комитет е дълбоко убеден, че курсът за по-нататъшно сближение и в бъдеще обединяване на Народна Република България със Съветския съюз ще има огромни положителни последици не само за нашите две страни, но ще бъде важен принос за по-нататъшно сплотяване на световната социалистическа система и на международното комунистическо движение”.[5] Изпратено е и съответно писмо до ЦК на КПСС с предложението.
За щастие “метрополията” отказа поради неизбежните външно - политически усложнения, но комунистическите слуги доказаха верноподаничеството си.
 Александър Долев

 
[1] Кристофър.Андрю, Олег Гордиевски, "КГБ. Поглед отвътре." т.ІІ, С.1992г. с.367
[2] Сборник "Българската държавност в актове и документи" изд. "Наука и Изкуство", С. 1981г. с. 361-362
[3]цит.съч. с. 221
[4] "1963 - Отричането от България" стенографски протокол  на заседанието на пленума на ЦК на БКП от 4.ХІІ.1963г.  издател  Пламен Анакиев, ИК "Огледало" С.1994г. ,с.38
[5] пак там с.102-103